Един ден загинах. Отърсих се от шока и замрях. След като се окопитих, започнах рязко да си доспивам. Минали ден, минали два. Един ден минали три. След като се ожених, аз забравих същността на ноздрата си, но продължих смело.
И така.
Следващите няколко секунди прекарах в компанията на моята любима грива. Тя не беше обикновена грива. Отглеждах тази грива от малко дете. Един ден спрях. Не. Беше нощ. Въпрос на време беше да се откажа от гривата. Но не го сторих. На другия ден го сторих. Имах главобол. Получих пенсия и влязах в затвора. Там не беше лошо. Мислих си за моята грива. Тя беше моята. Грива. И аз я обичахме се. В затвора научих много ценни неща. Научих се да се пазя. Да пазя себе си. Да опазвам живота си. Да акам. Всичко това ми го показа един белобрад кметица. Беше красива, но аз я ненавиждах, защото я обичах. Тя не ме обичаше. Обичахме се. Тя ми купи елен. Елен. Той не беше грива, но пък имаше мръсни зъби. Запомних този елен с неговите зъби. Но да се върнем на темата.
Един ден загинах. Беше слънчев ден. Не помня дали грееше слънце. Беше четвъртък. Знам го, защото грееше слънце. Оттук насетне разказът ми става твърде стерилен. Единственото, което бих добавил е.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар